Импланти

Дентална имплантология. Основни понятия.

 

Денталната имплантология е клон на денталната медицина, която се занимава със възстановяването на липсващите зъби чрез дентални импланти.

 

Историята на зъбната имплантология датира от 60-те години на миналия век, когато др.Бронемарк и екип в университета в Гьотеборг, започват да разработват нов имплант, който за да е клинично функционален зависи от директното си костно „врастване“ – наречено остеоинтиграция. Първи в света,който експериментално доказва наличието на остеоинтеграция е проф. Шрьодер от Швейцария. Друга личност с голям принос в развититето за концепцията за остеоинтеграция е германският учен Шулте.

 

Албректсон и екип (1981г.) представят публикация за необходимите фактори от които зависи добрата остеоинтеграция:

-        биопоносимост

-        дизайн

-        повърхност на импланта

-        състоянието на мястото на имплантиране

-        хирургичната техника

-        условията на натоварване върху импланта в последствие

 

 В тези фактори се състои основната разлика между конвенционалните дентални импланти и кортикалните импланти.

 

 

Дентални импланти.

 

Съвременните конвенционални зъбни импланти са предимно двучастови титанови винтове, които се поставят в гъбестата (мека) част на костта. Настоящем се наблюдава следният процес: неимоверното нарастване на броя на компаниите, които произвеждат дентални импланти от една страна, и уеднаквяването на имплантните характеристики от друга, което поражда сериозна конкуренция в сектора. Това води до търсенето на все нови и нови „отличителни черти“, които да отличат една марка от друга, като създаването на нови имплантни „нано-повърхности“, хидрофилни повърхности, нови системи за свързване на двете части на имплантите и т.н. Всички тези маркетингови нововъведения имат малка или никаква  клинична стойност.

 

Основен недостатък на тези импланти е поставянето им не където трябва и не както трябва, а именно в гъбестата, мека кост без кортикална опора. Това е причината тези импланти толкова много да зависят от тъй-наречената остеоинтеграция

 

Друг потенциален недостатък е обемната им шиечна област, което създава предпоставки за развитието на периимплантит ( въспаление на тъканите около импланта, което прогесира в костта около него).

 

Трети недостатък е цялостният по-голям обем на тези импланти и абсолютната необходимост цялата имплантна повърхност да бъде обхваната от кост. Това изисква наличието на големи обеми кост, където те да бъдат поставени и често, когато липсва такава кост, се прибягва до скъпи, травматизиращи и времеемки костозаместителни процедури, наречени костна аугментация.

 

Остеоинтеграция.

 

От хистологична гледна точка остеоинтеграцията представлява директен контакт на импланта с костта без наличието на меки тъкани помежду им, на ниво светлинен микроскоп.

 

От клинична гледна точка остеоинтеграцията  представлява степента на стабилност на зъбният имплант в костта.

 

Процес, чрез който се постига и подържа клинично асимптоматична фиксация на ригиден алопластичен материал в костта ,по време на функционално натоварване, се нарича остеоинтеграция“ по Царб и Албректсон .

 

Биологичната същност на остеоинтеграцията обаче представлява “реакция на организма срещу чуждо тяло”- Донът.

Проблемът е, че никой не може да предвиди със сигурност, каква ще бъде реакцията на костта към поставения имплант.

 

Реално са възможни два сценария:

 

- първият е този който ние целим – реакция на костта към чуждото тяло, чрез изграждане на защитен костен вал. Това клиницистите наричаме „остеоинтеграция“

 

- другият е този, който ние не искаме – реакция към чуждото тяло, чрез изграждане на фиброзна капсула. Тогава ние казваме , че „организма отхвърля импланта“.

 

За щастие в около 95-98% от случаите, защитната реакция на костта към титанов зъбен имплант е от първия тип – изграждане на защитен костен вал.

 

Това е от голямо значение  предимно за конвенционалните дентални импланти, които се поставят в меката, гъбеста кост и се нуждаят от тази „остеоинтеграция“ за да се стабилизират.

 

Остеоинтеграцията е времеемък процес, което е причината конвенционалните зъбни импланти да бъдат оставяни необезпокоявани за няколко месеца след имплантирането, с цел изчакването на настъпването на този процес, в 95-96% от случаите.

 

Базирайки се на опита и проблемите в конвенционалната дентална имплантология, и чрез възприемането на философията на ортопедичната хирургия, беше създадена концепцията за базалната имплантология.

 

Костна аугментация.

 

Термина „костна аугментация“ включва  всички техники за създаване на нова кост, там където тя липсва, с цел поставянето на конвенционален дентален имплант в „протетично правилна позиция“. През последните години този раздел от конвенционалната дентална имплантология е придобил размерите на цяла индустрия.

 

Важното е да се отбележи, че биологичната същност на костната аугментация влиза  в противоречие с основни биологични принципи, като: „„ принципа за максимална ефективност с минимум енергия“ и „ принципа на максимална здравина с минимална маса и в минимален обем“, на които се подчинява костната физиология. Костната аугментация цели изкуственото съсздаването на кост там, където тя не е необходима от биологична, природна гледна точка.

 

На това противоречие се дължат трудностите и неуспехите свързани с костната аугментация.

 

Техниките на базалната имплантология практически избягват нуждата от каквато и да е костна аугментация.

 

 

Периимплантит.

 

„Последните изследвания показват, че до 10 години след поставянето на конвенционалните импланти между 30 и 60% от тях ще бъдат засегнати в една или друга степен от периимплантит.“

 

Проф. Торд Берглунд, Проф. Стефан Ренверт

 

Съществуват два вида въспалителни процеси  около остеоинтегрираните дентални импланти:

-        периимплантен мукозит

-        периимплантит

 

При периимплантният мукозит въспалението е ограничено само във венеца около импланта, докато при същинският периимплантит въспалението вече е обхванало и костта около импланта.

 

Основните симптоми на периимплантит са кървене и/или гноене на венеца около засегнатия имплант, какато и загуба на кост, видима на контролна рентгенография. Характерна е липсата на болка при периимплантита, за разлика от периодонтита.

 

Основните рискови фактори са:

-        предишно пародонтално заболяване

-        дизайна на конструкцията, като следствие от дизайна на импланта

-        повърхността на зъбния имплант

 

Проф. Торд Берглунд, Проф. Стефан Ренверт

 

Лечение на периимплантита при конвенционалните дентални импланти.

 

CIST- Cumulative Interceptive Supportive Therapy  ”- терапия

 

Кумулативна взаимосвързана поддържаща терапия.

 

Същността на тази терапия се състои в мониторинг на засегнатите зъбни импланти и според клиничната картина на  приложението на  следните  мерки:

 

Нехирургични

 

Механично почистване(кюртаж), плюс ликални антибиотици

 

Ултразвукова терапия, плюс иригация с 0.2% разтвор на Хлорхексидин или Доксациклин.

 

Добър ефект има локалното приложение на Тетрациклин под формата на депо във венечния джоб.

 

Хирургични

 

Отваряне на ламбо – почистване на гранулационната тъкан- механичен кюртаж – химическо третиране на замърсения слой – полиране на имплантната повърхност – редизайн на конструкцията. Локални антисептици, като Хлорхексидин, Водороден прекис и други. Липсват научни данни за позитивния ефект от приложението на системни антибиотици.

     

За разлика от конвенционалните зъбни импланти, базалните импланти са значително по-неподатливи към инфекции, което се дължи на тяхният дизайн и биомеханика. 

 
2018 Dental. Всички права запазени.