За първи път за кортикобазална имплантология се споменава през 70-те години на миналия век от Jean-Marc Julliet. Той ясно е разбрал недостатъците на поставянето на имплантите без кортикална основа. Julliet обяснява, че при подхода на Linkow, където имплантите се поставят в меката гъбеста кост, скоро в следствие на дъвкателния натиск ножовидните импланти ще потънат и накрая ще опрат в стабилния кортикалис.
През 1991 Gerard Scortecci (Франция) публикува ретроспективно изследване на клиничната успеваемост на неговата Diskimplant система, която също използва кортикалното закотвяне. Между 1979-1989 той е поставил 5848 такива кортикобазални импланти, 590 от които е трябвало да бъдат извадени. Това прави 90% успеваемост на системата, за сравнение, тогава класическите, кореноподобни импланти са имали само 50-60% успеваемост.
От тогава на сам, вече повече от 20 години, проф.др. Щефан Иде ( Швейцария) и група от клиницисти по света, развива и усъвършенства концепцията за кортикобазалната имплантология.
